Топлото време, дългите безгрижни следобеди, зелените корони на дърветата и наближаващият край на месец юни носят усмивки на всички деца в България. По това време учениците захвърлят тежките чанти и силно чаканата лятна ваканция настъпва с удара на последния звънец.
Точно тогава идва моментът за безкрайни детски игри и приключения. Преди много години, когато аз самият бях ученик в пети клас, изживях ваканция, която никога няма да забравя. На последния учебен ден в град Елена, веднага щом си получих бележника, яхнах яркосиньото си колело и потеглих към къщата на баба и дядо. Тя бе скромна, с леко захабена и скърцаща входна врата. Намираше се в близкото село Разпоповци. В този период то все още не беше присъединено към територията на града. Тогава бях много щастлив, защото моите родители заминаваха за цялата седмица в столицата по работа и ме оставиха на грижите на баба Мария и дядо Иван. Нямах търпение да се видя с всичките си приятели, които живееха в съседните къщи.
Пристигнах до портата на онази спретната къщурка, роден дом на моя баща. На входа бях посрещнат от радостните погледи, на хора, които се радваха на единственото си внуче.
-Добре дошъл Борисе, моето момче! Ела да те нацелува баба!
-Оф, бабо, изчакай да си прибера колелото!
Паркирах велосипеда си на двора и с нетърпение се хвърлих в прегръдките на дядо и баба. С прекрачването на прага на малката кухничка се отправих към готварската печка. Върху нея стоеше тава, препълнена догоре със златисти благоуханни мекички. Грабнах една от тях, намазах я със сладко от горски плодове и отново се затичах навън.
-Боби, поне си смени тениската. Виж, на тази има петно - не пропусна да ми каже дядо, когато ме видя близо до вратата.
-Дядо, аз отивам да играя. Като се прибера, обещавам ти да се преоблека. Я си представи да си облека някоя нова блузка и да я омажа с шоколадов сладолед! По-добре тениската да бъде вече изцапана! – смигнах му и излязох.
После чух баба да подвиква от прозореца:
-Никакъв шоколадов сладолед преди вечеря! Да знаеш, ще разбера, ако си ял!
Наум си отбелязах да измисля начин как да хапна сладолед без баба да ме хване.
Веднага забравих за моите кроежи щом в далечината съзрях приближаващи разноцветни колелета. Караха ги моите приятели - Цецо, Коко и Симо.
-Здравейте, момчета! Кога започваме да играем? Докато бях в училище научих много нови игри …- заобяснявах им аз, но бях прекъснат.
-Боби, ние трябва да ти кажем нещо – обърна се сериозно към мен Симо.
-Да, не ни се сърди, но това лято няма да можем да играем заедно – продължи Цецо – през цялата ваканция ще трябва да четем книги и да помагаме с работата из вкъщи.
-Ама наистина ли? Момчета, все някога ще можем да се съберем да се позабавляваме. Аз ще се прибера в Елена след една седмица, но после пак ще мога да се върна. Всички знаем, че ваканцията е най-хубавото време от годината!
-Вече ти казахме, че няма да можем! Хайде да вървим чака ни работа!– напомни разпалено Коко
- Симо, не забравяй, че утре ще ходим да цепим дърва у вас!
Прибрах се дълбоко разстроен. Влязох в спалнята, в която обикновено обичах да спя, когато идвах на гости. Бях много тъжен, че приятелите ми не могат да си играят с мен. Проснах се на леглото и загледах през прозореца. Обичах да наблюдавам големия орех, по клоните на който можеха да се видят най-интересни животни: от любопитни катерици до пъстроцветни синигери. Точно когато се унасях в спокоен сън, дядо влезе в стаята. Приседна до мен на леглото и учуден ме попита:
-Боби, защо не играеш с твоите приятели навън, а спиш по това време?
-Ами ще спя, защото момчетата нямат време да си играем заедно. Днес ще трябва да ходят да цепят дърва в къщата на Симо.
Той ме погледна с учудване, което бързо смени с унила физиономия.
- Момчето ми, те няма как да цепят дървата у Симеон, защото миналата седмица аз ходих да помагам на дядо му за тях. Мисля си, че просто вече не искат да играят с теб.
-Ама как така? Дядо, ти сигурно си се объркал. Вече си стар и може би не се сещаш за кой Симеон ти говоря. Не е възможно да не искат да сме заедно тази ваканция. Не ти вярвам! – отвърнах със сълзи в очите. Дълбоко в себе си знаех, че той е прав, ала тази истина беше твърде трудна за преглъщане от детската ми душа.
-Борисе, сега си разстроен, но мисля, че ще успея да те зарадвам – каза ми дядо и отвори едно дървено чекмедже до леглото. От него извади кутийка, в която имаше малко ръждясало ключе и сгъната бележка.
– Надявам се с това да те ободри.
Изненадах се, но не казах нищо. Дядо излезе и останах сам с чудатата кутия. Бележката в нея изглеждаше много стара. На нея имаше послание, което не успях да разбера тогава. Стоях втренчен в думите „Този ключ отваря най-голямата съкровищница в света. За да я намериш, тръгни да я дириш в селото..”
На сутринта веднага отидох при дядо да го разпитам за странната кутия. Щом ме видя, заяви, че си е забравил очилата в спалнята и излезе. Почувствах се озадачен, но отидох навън, защото наистина исках да разбера каква е тази съкровищница и какво има в нея.
Вървях по улиците на селото и се оглеждах за потенциални улики, които биха ме отвели до съкровищницата. Изведнъж до мен се появи едно малко момченце, около 7-8 годишно, с къдрава коса и развързани обувки.
-Здравей, аз се казвам Йордан, ама ти ми казвай Данчо. Живея в ей тази къща с големите прозорци. Искаш ли да си играем? Никой не иска да играе с мен.
-Не мога да си играя с теб. Търся едно специално място, а ти ще ми пречиш – веднага след като казах тези думи се сетих как само преди един ден те бяха предназначени за мен – Като се замисля, може да играеш с мен. Сега трябва да ми помогнеш с една доста сериозна задача, съгласен ли си?
-Да, да, разбира се! Само кажи! – извика от радост малкото момче.
- Трябва да намеря ключалката на съкровищница, която може да се отвори с този ключ. В една бележка прочетох, че мястото се намира в нашето село.
-Хм, защо просто не отидем до ключаря на селото? Той е изработил ключовете от последните петдесет години. Може и да знае нещо.
- А ти откъде знаеш това? Как мога да ти вярвам?
- Знам, защото ключарят е бил дългогодишен приятел на моето семейство. Родителите ми много го уважават.
- Добре, да вървим тогава!
Поехме към стария ключар. Оказа се, че не е много близо до нас. Наложи ни се да ходим трийсет минути, за да стигнем до него. Това бяха най-щастливите трийсет минути в живота ми. С това малко момче се шегувахме, тичахме и дори успяхме да си потопим краката в една по-дълбока локва. Щом наближихме калдъръмена пътечка, новият ми приятел каза, че сме пристигнали. На дървен стол покрай пътечката стоеше възрастен мъж. Наблюдаваше небето и се любуваше на спокойния ден. Ние притичахме до него и леко го изплашихме.
-Какво искате, калпазани такива? Защо нарушавате спокойствието ми?
-Много се извиняваме, господине, но Ви търсим, заради един наложителен въпрос. Знаете ли какво отключва това ключе? - подадох му ръждясалия ключ и зачаках отговор.
- Хмм, изглежда ми много познат. Аз лично смених патрона и ключа в къщата на Иванчо и Мария преди двайсетина години. Това ключе вече не се използва, защото го сменихме, сега не може да отвори нищо. – обясни ми старият ключар и ни изпрати да си вървим по живо, по здраво.
С Данчо тръгнахме да се прибираме към вкъщи. Отново се забавлявахме много. Изобщо не се чувствах тъжен, че стая със съкровища така и не е съществувала.
Новият ми приятел ме изпрати до къщата на баба и дядо. Влязох вътре и веднага се запътих към стаята на дядо. Той се беше излегнал на леглото и четеше вестник. Като ме видя ухилен до уши остави четивото си на страна.
-Е, Боби, как ти мина денят?
- Дядо след като ми даде онази кутия вътре намерих ключ и бележка. В нея се казваше, че с това определено ключе ще отворя някаква съкровищница, намираща се в селото. За жалост се оказа, че няма такава, но пък се запознах с нов приятел. Добре, че беше един стар ключар да ми каже, че е напразно да търся, защото ключът бил на Иван и Мария някои си… Ама чакай малко, това сте вие с баба! Защо ми скрои такъв номер?
-Ех, моето момче. Не се сърди. Просто исках да ти покажа, че не е нужно да се чувстваш тъжен, задето онези деца не си играят с теб. В крайна сметка ти намери съкровищницата – едно истинско приятелство, което струва повече от хиляди тонове злато!
След седмица мама и тате ме прибраха в Елена. Ала следващият път, когато отидох в Разпоповци Данчо веднага ме посети. С него изкарахме една незабравима лятна ваканция с много забавления, игри и щастие. Макар вече да не съм малко момче, а човек на път да стана дядо за първи път, все още поддържам връзка с Йордан. Едно истинско приятелство, зародено в търсенето на несъществуващо съкровище. Оказа се, че моят дядо наистина е бил прав…