Ако Есента бе човек сред тълпата,
щеше вятърно, боса да крачи навън.
С очи – ниско слънце, залязло в душата,
и коси от листа – като вехнещ сън.
Тя се смее със глас от стъкло натрошено,
рисува над нас само сиво небе.
Размахва воал от мъгла – спотаено,
и пее със шепот, от който боде.
Носи мирис на дим, топъл чай и горчилка,
раздава ни ябълки с хладни ръце.
„Не тъгувай“ – ни казва тя с тиха припилка –
„всеки край е начало за друго сърце.“
Но докато златото капе от нея,
светът става празен, студен и ранен.
Прекрасно е. Болно е. Сякаш не смея
да видя как слънцето си отива от мен.